fbpx

⁠Притча за охлюва и врабчетата⁠

Поставяш ли си цели? Следваш ли плановете си? ⁠

Успехът е поредица от малки стъпки на постоянство и упоритост. И ако имаме ясна визия, гледаме в посоката, по която сме поели и следваме плановете си, рано или късно ще постигнем целите си. ⁠

Понякога вървим по пътя си уверено и бързо, понякога спираме и забавяме ход, за да се вслушаме в сърцето си, да се изправим пред страховете си и да се подготвим за следващата голяма стъпка.⁠

Споделям една кратка притча, която да те вдъхнови да не спираш и да продължиш, докато не видиш плодовете на твоето дърво. ❤️⁠


Притча за охлюва и врабчетата⁠

Бил приятен пролетен ден. По едно високо черешово дърво с голяма зелена корона, започнал да се изкачва един охлюв. Цветовете на черешата били бели, красиви, аромат се носел от тях.⁠

Врабчета от близкото дърво видели охлюва и започнали да му се присмиват.⁠
– Защо пълзиш по дървото? Не виждаш ли, че на него няма плодове? И защо си избрал най-високото дърво?⁠

Без да спира, охлювът им отвърнал:⁠
– Сега виждам, че това дърво цъфти обилно, което означава, че и плодовете по него ще бъдат много. И когато стигна до върха му, там вече ще има череши.⁠


Спри да се самосаботираш и да отлагаш!

Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му! ⁠

Колко големи са твоите мечти? ⁠
Колко силно искаш да постигнеш това, за което мечтаеш?⁠

Ако го искаш достатъчно, спри да се самосаботираш и да отлагаш, а ежедневно полагай усилия и работи здраво! 💪⁠

Не спирай да вярваш и всеки ден прави малки стъпки към осъществяване на мечтите ти! Действай! Всяка крачка има значение. Всяко препятствие по пътя също. Ще има добри дни и не чак толкова добри. Даже понякога ще ти се иска да захвърлиш всичко и да се откажеш. Не падай духом, не се отказвай! Никога не се предавай!⁠

Един ден ще се обърнеш назад и ще разбереш, че всичко – и доброто, и лошото, ни се случва, за да ни отведе там, където трябва да отидем! ❤️⁠

Щастието е тук и сега!

Обожавам платненките с миниони! 😊 ❤️

Спомням си с умиление втория рожден ден на Денис, когато за пръв път ги обухме – еднакви за мен и за него, с любимите ни анимационни герои. Денис е пораснал и много по-различен от бебешката физиономия, която виждаш на снимката с бебешката количка. Сякаш беше вчера, а са отлетели почти три години.

Моите платненки все още ми стават и ги нося с невероятно удоволствие, неговите отдавна са му умалели.

Те ми напомнят за това, че времето се изнизва бързо и неусетно през пръстите ни.

Напомнят ми и за това, че винаги имаме избор. Изборът как да прекарваме времето си, изборът да бъдем добри или лоши, нацупени или ухилени до ушите, да бъдем себе си и да не се влияем от това какво мислят околните за нас или да потискаме повика на душата си.

Винаги имаме само днес, дори само сегашния миг! Не забравяй, че щастието е тук и сега!

Затова спри лудия си бяг, притихни и послушай сърцето си!

Какво искаш да направиш днес?
С кого искаш да прекараш времето си?
Как искаш да поглезиш душата си?

🙃 Смей се, тичай, скочи в локва, поскачай на въже, издухай някое „пухарче“, радвай се на живота и по-честичко се вслушвай в детето в теб – вярвай му, подкрепяй го, дарявай му малки поводи за щастие и радост, давай криле на мечтите му! ❤️

Вдъхновяващи цитати от неповторимия Мечо Пух и приятели

Мечо Пух и цялата банда сладурковци са ми безкрайно любими. Започнах да чета книгата на Алън Милн на Денис, моят четиригодишен син – страстен любител на приказни приключения.

Тази прекрасна книга и анимационните филмчета, посветени на Мечо Пух и неговите приятели, са изпълнени с толкова много житейски истини, мъдрости и прекрасни цитати, че реших да събера най-любимите ми в този блог пост. 😊

Голям почитател съм на всичко, свързано с Дисни. Макар и пораснала, и преди на хоризонта да се появи Денис, редовно гледах анимационни филми. И досега се смея като дете и от сърце на толкова много анимации. Ще се радвам в коментар да споделиш твои любими анимационни филми – кой знае, може да съм пропуснала нещо.

Имам детска мечта – някой ден да посетя Дисниленд – надявам се този ден да дойде скоро. Горд притежател съм на няколко чаши с герои на Дисни. И ето, малкото и безгранично добро мече, ти маха и на теб, за да ти пожелае вдъхновен и прекрасен ден и да те усмихне! 😊

  1. – Ще бъдем ли приятели завинаги? – попита Прасчо.
    – Дори и за по-дълго! – отговори Мечо Пух.

  2. Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.

  3. – Пух? – каза Прасчо.
    – Да! – отговори Пух.
    – Нищо… – каза Прасчо, хващайки го за лапичката. – Просто исках да съм сигурен, че те има, Пух…

  4. Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща… Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!

  5. Не можеш да седиш в твоя ъгъл на гората, чакайки другите да дойдат при теб. Понякога трябва ти да ходиш при тях.

  6. Колкото повече, толкова повече!

  7. Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.

  8. С каквито се събереш – с такива се събираш.

  9. Понякога седя и си мисля…, а понякога просто си седя.

  10. Когато не знаеш къде отиваш, винаги отиваш другаде.

  11. Всяко нещо струва друго нещо.

  12. Когато някой казва, че няма никой, значи има някой…

  13. Не подценявай ценността на Нищо-правенето – на това просто да си вървиш, да слушаш всички онези неща, които не можеш да чуеш, и да не се тревожиш.

  14. Името ми да не е Пух, ако не съм прав. А то е, значи съм прав.

  15. При все, че да ядеш мед това е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по- хубав.

  16. По-забавно е да говориш с хора, които не използват дълги трудни думи, а по-скоро кратки и лесни, като например „Какво ще кажеш да хапнем?“…

  17. – Защо ли нещата трябва да се променят? – прошепна Прасчо.
    Пух помисли, помисли и каза:
    – Така имат възможност да станат по-добри!

  18. Прасчо пита Мечо Пух:
    – Пух, какво е любовта?
    – Това, което означава всичко за теб – отговори Пух.
    – А до края ли продължава? – попита Прасчо.
    – Не – отвърна Пух, – продължава дори по-дълго, защото тя е безкрайна
    – И значи тя е по-велика от всичко? – попита пак замислен Прасчо
    – Не, Прасчо, пак не разбра – ти си по-велик ом обичаш, тя те прави такъв!

  19. – Как се пише любов? – попита Прасчо.
    – Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

  20. – Пух, знаеш ли каква е разликата между „харесвам“ и „обичам“?
    – Не, Прасчо, кажи ми.
    – Разликата е там, че ако харесваш едно цвете ще го откъснеш, но ако го обичаш ще го поливаш всеки ден!

  21. – Кой ден сме? – попита Пух.
    – Сега е ДНЕС! – отговори Прасчо.
    – Любимият ми ден! – каза Пух.

  22. Отдавна, много отдавна – онзи ден…

  23. Понякога… – каза Пух – най-малките неща, заемат най-голямо място в сърцето ти!

  24. Малко внимание, малко мисъл за другите – и всичко би изглеждало иначе!

Ако съм пропуснала твоя любима мисъл от великия Мечо Пух, добави я в коментар!

Магазин за желания – притча за цената на мечтите

Мечтите са съкровена част от нас и нашата душа. Те красят ежедневието ни, дават ни крила и сили да продължим, дори когато сме на ръба на отчаянието. Но трябва да знаем, че цената, която трябва да се плати, невинаги е малка. И е необходимо да се откажем от нещо, да прибавим зрънце вяра в нас самите, и не на последно място, желанието да идва от дълбините на сърцето ни.

Имало някога един магазин. Той се намирал на края на Вселената. Преди много години един ураган бил отвял табелата му, но всеки човек знаел, че в там се продавало не какво да е, а желания.

Магазинът бил огромен. В него можело да се купи почти всичко – здраве, скъпи яхти, апартаменти, брак, длъжността на вицепрезидент на голяма корпорация, любимото работно място, красиво тяло, последни модели автомобили, власт, успех и всичко, което можел да си пожелае човек. Всичко било опаковано в златни опаковки с прилежно сложен етикет със съдържанието и цената. Не продавали само живот и смърт – с тях се занимавали в централния офис, който се намирал на другия край на Галактиката.

Всеки, който прекрачвал прага на магазина, разбирал цената на своето желание. А цените били толкова разнообразни.

Например, за да се сдобие човек с мечтаната работа, трябвало да заплати с отказа от стабилност и предвидимост. Човек трябвало да бъде готов да планира и структурира живота си, като се уповава на вяра в собствените си сили и да работи там, където желае, а не там, където е необходимо. С други думи казано, да има смелостта да рискува и да се гмурне в дълбоките води.

Властта струвала много повече. За нея човек трябвало да се откаже от някои от своите убеждения, за да бъде в състояние да намери рационално обяснение в трудни ситуации, да се научи да отказва на другите, да знае собствената си цена (а тя задължително трябвало да бъде достатъчно висока, за да получи това желание), да си позволява да заявява себе си независимо от одобрението или неодобрението на другите.

Някои от цените изглеждали много странни. Например бракът бил много евтин, но за щастлив живот, цената била много висока. Човек трябвало да заплати с персонална отговорност за собственото щастие и със способността да се радва на живота. Също така, трябвало да познава прекрасно своите собствени желания и да се откаже от това постоянно да угажда на всички останали, да е способен да оценява това, което има, и да си позволи да бъде щастлив, като оценява своите ценности и способности. Цената понякога била много по-висока от очакваната, защото човек трябвало да заплати със своята роля на „жертва“, както и да се раздели с някои свои приятели и познати.

Не всеки, който е дошъл в магазина обаче е готов да си тръгне под ръка със своето желание. Понякога виждайки цената, човек обръщал гръб на своя блян, тръгвал си. Други дълго време стоели пред своето желание и обмисляли откъде биха могли да намерят „средствата“ за осъществяването на мечтата си. Трети негодували срещу цените и искали намаление.

Но имало и такива, които отивали в магазина и давали всичките си спестявания в името на своето желание. Те давали всичко и си тръгвали от магазина, държейки здраво своята нова придобивка, докато останалите купувачи завистливо ги гледали и си шушукали злобно по техен адрес.

Много пъти са предлагали на собственика на магазина да намали цените, за да увеличи броя на своите клиенти, но той всеки път отказвал, защото така щяло да се понижи и качеството на желанията.

Веднъж го попитали дали не се страхува от фалит, а той отговорил, че винаги ще има хора, които са достатъчно смели, за да поемат рискове и да променят живота си, хора, които биха се отказали от познатия и предвидим живот, които вярват достатъчно в собствените си сили и възможности и са готови да заплатят необходимата цена, за да постигнат своите желания.

На вратата на магазина от сто години насам стои една табела, която гласи : „Ако желанието Ви все още не е изпълнено, значи още не е заплатена пълната му цена.“

Мечтите са безплатни, но трябва да си платим пътя до тях.

Японска притча: Икигай

В малък японски град на остров Окинава умирала една млада жена. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за да може да й помогне. Хората я познавали добре, защото била съпруга на кмета. За нейното лечение били поканени едни от най-добрите лекари и знахари, но със всеки ден животът я напускал.

И един ден тя не станала от леглото си. Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата бавно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със съжаление. Настъпило ранно утро, времето в което тя обикновено се събуждала, за да започне своят ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните. През последните дни тя живеела със своите спомени за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през времето. За едно съжалила, за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-вече тя скърбяла, за това, че така несправедливо била наказана от съдбата.

И изведнъж усетила, че тялото и станало леко, леко…..

В този момент, погълната от новото, непознато преди чувство, някъде отвътре тя чула или по-скоро усетила, силен, но много приятен глас, който неочаквано я „попитал“:

– Коя си ти?

– Аз съм Мегуми, жената на кмета, – бързо и някак машинално отговорила тя.

– Аз не питам, как се казваш и кой е твоя мъж. Кажи ми, коя си?

– Аз съм майка на три деца.

– Питам те: „Коя си“?

– Аз съм учителка в училище, – продължила неуверено жената.

– Нима те питам колко деца имаш и къде работиш?

Жената съвсем се объркала. Но въпросът прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много любов, имало толкова време, колкото й било нужно. Тя чувствала това, но не знаела, какво да отговори. Тя давала все нови и нови отговори, но чувала един и същи въпрос: „Коя си ти?“ Сторило й се, че минала цяла вечност. Вече нямала никакви отговори. Покорно замълчала и зачакала своята участ. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:

– Аз съм тази, която се събужда всеки ден, за да обича, за да помага на семейството си и да учи децата в училище.

И в този момент нейното тяло потръпнало и тя почувствала как топло одеяло завива нейното замръзнало тяло, как сърцето и бие така силно, че едва чува птичите песни отвън. Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, отметнала пердето и лицето и се озарило от яркото утринно слънце.

Жената погледнала към часовника, било времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне своя нов ден – пълен с грижи и глъчка. Облякла се, влязла в кухнята и… започнала своя нов ден, изпълнена със сили и енергия.

Тя открила своя икигай – този, заради който всеки от нас е дошъл на този свят, този, който ни дава сили и смисъл в живота. Малко или голямо, това е нашето предназначение, което изпълва животът ни със съдържание и смисъл. Това, което събужда любовта и ни дава светлина. Това, без което ние се чувстваме опустошени, това, без което нашият живот бавно гасне от неизлечима болест… Икигай – това, заради което ние се събуждаме всяко утро.

преразказана от Красимира Димитрова, психолог- психотерапевт, http://psy-casiopeia.com

Труд, любов и постоянство

Труд, любов и постоянство са трите думи, които отекват в съзнанието ми от историята за живота на Пенчо Семов. Наскоро срещнах отново този невероятен българин в книгата на Ивайло Кунев „Забравените истории на България. 7 урока за лидерство“. Горещо препоръчвам да прочетеш поне тази история. Мен лично ме просълзи и изпълни с възхищение и преклонение пред благородната душа на Пенчо Семов.

Той е сред най-големите индустриалци и богати хора на своето време. Понесъл е изключително трудни и жестоки удари от съдбата. И въпреки всичко, добротата и великодушието му са впечатляващи.

Филантропската му дейност е изумителна – подпомагал е сиропиталища, възрастни хора, образованието на младежи, дарявал е сгради и средства за различни каузи.

Ръководел е работата на емблематичната вълненотекстилна фабрика „Успех“ в Габрово с девиза си „Любов, труд и постоянство“. Тези три думи, все още стоят на стените на фабриката…

Смисълът на трите думи и привеждането им в действие показват пътя към успеха. Положените от нас усилия в работата, която вършим, заедно с любовта, която влагаме в нея и малките стъпки, които правим ден след ден, ще направят пътуването ни към нашите цели и желания удовлетворяващо, приятно и успешно.

Принципът на нарцисите

Пролет е и нарцисите са разцъфнали. Напомнят ми една прекрасна история. Споделям я с теб. Реших, че е крайно време да намери удобно място в блога, за да може вдъхновява колкото се може повече хора. Тя ще те замисли и мотивира! А може и да промени живота ти!

Вече няколко пъти дъщеря ми Джули ми се обаждаше за едно и също: „Мамо, трябва да дойдеш и да видиш нарцисите преди да е станало прекалено късно.“ Исках да отида, но трябваше да карам два часа по тесни пътища до дома й в планината.

„Ще дойда следващия четвъртък“ – обещах аз с лека неохота след третото й обаждане.

Следващият четвъртък се оказа студен, дъждовен ден, но тъй като вече бях обещала, се качих в колата и поех по дългия, изтощителен път.
Когато най-сетне стигнах до дома на Джули, поздравявайки и прегръщайки внуците си, аз заявих: „Забрави за нарцисите, Джули! Пътят е невидим от облаци и мъгла и нищо на земята не е по-важно от теб и децата. Нищо не може да ме накара де помръдна и на сантиметър оттук!“

Дъщеря ми се усмихна спокойно: „Ние караме в тези условия постоянно, мамо.“
„Не, няма да ме накараш да се върна обратно на пътя преди времето да се проясни и когато мъглата се вдигне директно се връщам вкъщи.“ казах аз много категорично.
„О, мамо, надявах се да ме закараш до паркинга – колата ми е там.“ рече Джули разочаровано.
„Колко далеч ще трябва да караме?“
„Само няколко пресечки. Аз ще карам…свикнала съм с мъглата.“
След няколко минути на студения, мъглив път, се наложи да попитам: “Къде отиваме? Това не е пътят към паркинга!“
„Отиваме до паркинга по дългия път“ – усмихна се Джули – „по пътя на нарцисите.“
„Джули“ – казах строго аз – „моля те, върни ни обратно у дома.“
„Не се притеснявай, мамо! Вярвай ми – никога няма да си простиш, ако изпуснеш това преживяване.“

И така моята скъпа дъщеря, която никога не ми бе създавала проблеми през целия ми живот, изведнъж пое контрол … и ме отвличаше! Не можех да повярвам. Независимо от нежеланието ми се бяхме отправили нанякъде, за да видим някакви си нарциси – рискувайки живота си, карайки през гъста, сива мъгла по път на върха на планината. След около 20 минути свихме по каменист път. Мъглата се беше вдигнала леко, но небето се снишаваше, сиво и облачно. Паркирахме до малка църква, до която имаше указателна табела: „Градина на нарцисите“.
Всяка от нас взе по едно дете за ръка и аз последвах Джули по пътя, който се виеше през гората, спускаше се и се издигаше в поредица от склонове и баири.

Изведнъж свихме по малък страничен път и когато повдигнах поглед не можах да повярвам на очите си. Пред мен се разкриваше най-величествената гледка, неочаквана и поразителна. Изглеждаше все едно някой бе взел голям съд пълен със злато и го бе изсипал над върха и склоновете на планината. Дори в изпълнения с мъгла въздух, планинският склон блестеше, облечен в огромни потоци и водопади от нарциси. Цветята бяха засети във величествени, виещи се десени, огромни ленти и ивици от тъмно оранжево, бяло, лимонено-жълто, розово и златисто. Всяка цветова вариация бе засята като група, така че да се вие и да тече като река със своя собствена разцветка.
Нямаше значение, че денят беше мъглив. Блясъкът на нарцисите беше като светлината на ясен слънчев ден. Дори и най-прекрасните думи просто не могат да опишат невероятната красотата на окичения с цветя планински връх. Пет акъра цветя (както разбрах по-късно)!

„Но кой е създал това?“ попитах аз Джули. Бях изпълнена с благодарност, че ме доведе тук, макар и против волята ми. Това беше неповторимо преживяване.
„Кой“ – попитах аз отново, почти изгубила дар слово от почуда – „и как, защо, кога?“
„Само една жена“ – отговори Джули – „тя живее на този имот. Там е къщата й.“ Джули посочи добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка насред всичкото това великолепие.
Приближихме се до къщата. Исках да науча повече.
Във вътрешния двор видяхме плакат озаглавен:
„Отговори на въпросите, които знам, че си задавате.“
Първият отговор беше прост: „50,000 нарциса“.
Вторият отговор беше: „Един по един, от една жена, две ръце, два крака и много малко мозък.“
Третият отговор: „Започнах през 1958.“

Това беше принципът – принципът на нарцисите.

Този момент промени живота ми. Размишлявах за тази жена, която никога не бях срещала и която преди повече от 35 години бе започнала – цвете по цвете – да осъществява своята визия за красота и радост на един уединен планински връх. Цвете по цвете!

Нямало е друг начин да го направи. Цвете по цвете. Нямало е кратки пътища – само любов към бавния процес на засаждането; любов към работата, докато се е развивала; любов към целта, която е била постигната така бавно, а резултатът от нея – видим само три седмици в годината. И все пак, просто засаждайки цвете след цвете, светът е бил променен.

Тази непозната жена завинаги бе променила света, в който живее. Беше създала нещо неизразимо величествено, красиво и вдъхновяващо.
Принципът, който нейните нарциси ме накараха да осъзная, е един от най-великите принципи на успеха: да се придвижваме към целите и желанията си крачка по крачка – ако е необходимо и с малки крачки; да се наслаждаваме на процеса; да използваме натрупването във времето.

Когато умножим малки частици време с постепенно нарастващо всекидневно усилие, ние също можем да постигнем велики неща. Можем да променим света.

„Джули“ – казах аз като си тръгвахме от този рай от нарциси, все още смаяна от разкоша на видяното – „тази жена е поставила отличителен знак върху земята. Декорирала я е! Замисли се – тя е засаждала всички тези цветя в продължение на над 30 години – цвете по цвете! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяко едно цвете е трябвало да бъде засадено. Нямало е по-кратък път към целта. Пет цветни акъра! И всичко това – цвете по цвете.“

Тази мисъл изпълни ума ми. Изведнъж осъзнах нещо, което ме порази. „По някакъв начин това ме натъжава“ – признах на Джули – „Какво ли можех да постигна, ако преди 35 години бях си поставила голяма цел и бях работила над нея „цвете по цвете“ през всичките тези години“. Само си представи какво можех да постигна!“

Мъдрата ми дъщеря запали колата и обобщи посланието на деня по типичния за нея директен начин: „Започни утре.“ каза тя със същата многозначителна усмивка, която не слизаше от лицето й цяла сутрин. О, каква мъдрост!

Няма смисъл да мислиш за изгубените отминали часове. За да не съжаляваш, когато научиш урок по трудния начин просто се запитай: „Как бих могъл да приложа този урок в живота си от сега нататък?“.

Джерълдийн Асплънд Едуардс

Вдъхнови ли се?
Всеки прочит на тази история ме мотивира към действие. Успехът се крие в постоянството и способността ни неотлъчно да следваме поставените цели и желания стъпка по стъпка. Дори тази стъпка да е малка и да ни се струва почти незначителна в настоящия момент.

Нека не забравяме, че по време на пътешествието към успеха трябва да се наслаждаваме и да обичаме това, което вършим. И да вярваме, че с умножените малки парченца време от нашия живот и положените усилия, можем да променим света.

Какво ако? Това е трудният въпрос, който трябва да си зададем …

Какво ако бях имала куража да развия една моя идея и бях работила върху нея на принципа „един по един нарцис“ през последните няколко години?

И така, какво ти пречи да създадеш своя версия на „градината на нарцисите“? Не е късно. Започни не утре, а още сега!

Pin It on Pinterest